Има ли размерът значение?

Или ода за Малката Пишка

Source: Cyanide and Happiness

Малката Пишка влезе с гръм и трясък в живота ми в три през нощта посредством кратко, но многозначително фейсбук съобщение, гласящо: 

„ Do you like small cock humiliation?”. 

Някаква изгубена душа очевидно търсеше начин да удави самотното си (и малокалибрено) съществуване в морето от интернет помия, но не това бе важното в тая случка.

Важното бе, че се замислих. И то сериозно. Какво им бе чак толкоз лошото на малките пишки? И има ли изобщо размерът значение?

Признавам си, аз съм алчна; в редките случаи, в които съм попадала на Малки Пишки, срещите ни са били толкова краткотрайни, че така и не успях да опозная същността и достойнствата им. Стигала съм до там, че при една подобна гледка избухнах в такъв смях, че да имаше едно лесно собственикът на Пишката щеше да ме застреля. А можеше ли да не съм права? Можех ли да се окажа поредната жертва на стереотипите и предразсъдъците? Вероятно заслепена от двадесет и нагоре сантиметровите парчета от порно филмите, затварях очите си за естествения и неповторим чар на Малката Пишка, това невинно и срамежливо божие творение…  

Мдааа, трябваше да се вземат мерки и истината да излезе наяве относно предимствата на Малките Пишки. Та кой, ако не аз, можеше да помогне да се отмие туй срамно петно, наложено от хорското тесногръдие и максимализъм, в крайна сметка?

Нека да видим…. Та, на първо място, Малката Пишка е като малката френска кола – не изглежда особено впечатляващо, но пък за сметка на това почти не харчи и се поддържа лесно. Това си е предимство, разбира се, основно за собственика й, но въпреки всичко не е за пренебрегване. Малката Пишка не е претенциозна – каквото и дадеш, това ебе; ако пък няма нищо за ебане, много лесно можеш да си удариш една чекия и то само с два пръста, което пак те извежда на далавера. Няма умора в предмишниците, няма заплаха от тендовагинит – Малката Пишка си е work safe device!

А какво ще кажете за типичната ситуация с „неуместната ерекция”? Седите си вие, значи, на бизнес среща с важен клиент, който обаче за зла врага се оказва с ЕБАТИ ЦИЦИТЕ КОПЕЛЕ! и ето че вашето второ аз решава гласно да изрази възхищението си като най-безсрамно се надърви. Ем да де, всичко точно, ама признайте че надутата палатка поражда ред неудобства (примерно, как да станеш без да ти личи), неодобрителни погледи и – за съжаление твърде рядко – интересни предложения. В тази ситуация, Малката Пишка не е проблем – и да се дърви, и да не се дърви, тя си остава незабележима и вие щастливо можете да продължите с наблюдението си върху ресурсната обезпеченост на вашите клиенти.

Малката Пишка има и по-малка площ, сиреч, по-малко за миене. В този смисъл, пак се явява енергоспестяваща алтернатива на  Големия Балкански Хуй (ГБХ) в сферата на интимната хигиена. Едно-две, и айдеее, тоалетът е готов; и докато носителят на ГБХ все още се поти над „гордостта си”, то пичът с малка пишка отдавна е готов и весело си го развява, отивайки да забърсва мадами.

Като стана въпрос за дамите.  Макар и да не ви звучи убедително, Малката Пишка крие неподозирани предимства и за тях. Първо на първо, ако се вярва на мълвата, мъжете с Малки Пишки са стараят много повече да усъвършенстват техническите си умения от своите ГБХ събратя. И с право; дет се вика, с голям уй и баба знае, ама с малкия си требе майсторлък. Докато този аргумент, признавам е малко изсмукан от пръстите (поради липса на впечатления от първа ръка), то следващият си е изстрадан лично от задника ми. Има една технологична област, където Малката Пишка печели по параметри и това е аналният секс. Знам, знам, кака ви Саша Грей си напъхва отзад такива неща, че може спокойно да засрами фирмите, строящи софийското метро, но в живия живот малцина от нас са способни на подобна анална пропускливост. Само някой преживял гъзоцеп след среща с извънгабаритен  кур може да оцени облекчението, което носи гледката на тубичката с медицински вазелин и Малката Пишка. Удобна, компактна и най-вече безопасна за Вашия гъзен интегритет – не е случайно, че аналните вибратори са с по-малки размери от техните стандартни събратя.

Като допълнение към вече казаното,бих искала да изтъкна и още едно  предимство, с което се ползват малокалибрените членове. Нещо, което ние простосмъртните обичайно избягваме да влагаме в секса (но то си го има): религията. Поставете се, например, на мястото на някоя набожна мюсюлманка, от която се очаква да остане девствена до сватбата – ако има късмета да ползва  една Малка Пишка, опасността от предварително разпечатване е минимална. Пробвайте се да пробиете химен с трисантиметрово образувание, уподобяващо омекотено кутре, и ще видите колко е неправдоподобно като случка. И да, господа, има и три-сантиметрови Малки Пишки, колкото и не ви се ще да вярвате. И да, ако ги намажете с чесън може и да ви минат, но по-вероятно е просто  да добавите още кошмарни нотки в и без това изстрадалото ежедневие на Гъливер.

Последно, но не и по значение, Малката Пишка е загрижена за общото благо,тъй като със самото си съществуване ограничава един от бичовете на съвременното общество – свръх-раждаемостта! Ето как действа механизмът: мъжете с Малки Пишки много по-рядко успяват да си легнат с жена отколкото  ГБХ събратята им. От там, приносът им за увеличаване на световното население е в пъти по-малък сравнен с ГБХ-тата, което ги прави – макар и не съзнателно и по тяхно желание – социално отговорните пишки на бъдещето. Дет се вика, ще минат години и поколенията след нас, натъпкани в футуристичните си мегалополиси ще оценят какво са се опитвали да ни научат Малките Пишки, но дано не е късно….

Май се отнесох, усещам се след като дъното на бутилката лъсна. Осъзнавам, че едва ли убедих много от вас в каузата на Малките Пишки, но не ми и дреме. Ако не вярвате на мен, погледнете ей тия момчета и момичета:   Rate My Small Penis и Rate My Pin Dick. Оказва се, че Малките Пишки си имат не един, а цели два фенклуба в Интернет, което е с две повече от фенклубовете, които мнозинството от вас притежават. В тия свети места се събират онези изтънчени естети, които са достатъчно над грубата материя, за да оценят Малката Пишка , и си ги мерят, и си ги снимат, че и им се радват. 

Какво повече може да иска човек! 







(Горният текст намерих случайно някъде из архива на пощата ми; беше написан - но така си остана неотразен в ефир - по повод един гениален проект на Нелката за женско еротично списание. Нещата тогава не се случиха, но бога ми, ако се случат някой ден, ще станем по-големи от Хефнър и Флинт в едно. 
Хау! Казах! )

... and all that could have been

300 грама лукчета

Историите са за разказване. За това са създадени, в крайна сметка, било то заченати на бял лист, просмукали се по тъмна доба след нечие докосване или просто отразени в очите на дете. Веднъж настанили се в главата ти, историите започват да правят това, което умеят – да живеят. Те хубаво живеят, но тъй като с течение на времето стават все по-големи и по-истински, главата ти вземе че им отеснее в един момент и тогава...

Тогава историите избухват, подобно на пролет, взрив, или писък насред тълпата, и настава една такава мътна и кървава...

Историите са за разказване. Те са и благословия и проклятие, което трябва да се разлее из света. Пък каквото ще да става.

***

Една такава история шепти шугаво в главата ми от няколко години. Както всяка история, започна някак си тихо, на пръсти. С едно телефонно обаждане.

Беше тогава подранила пролет, тежка и плътна като юни, макар и да беше само април. По онова време бях - така да се каже - осиновена от банда североизпаднали катили. Танцьорът, тогавашното ми лекарство – голям, светъл балкански субект; рошавият татуиран хлапак, който щеше един ден да се превърне в Малкият Принц, но тогава все още си беше просто Шаман; и Колев, дебелият Колев, с клинчето в телесен цвят и загубената любов, за която не спираше да бълнува. Тази не-света троица беше сама по себе си извор на много истории. Но за тях друг път.

Вдигнах телефона; спомням си вървях по Освободителя с торба книги и цялото време на света в онзи слънчев Великденски следобед. Танцьорът щеше да готви. Знаех програмата: от мен мезето за ракията, от Шамана виното, а от него – две големи ръце, които ме пазеха - макар и непохватно - от мен самата. Вечерта беше подобаващо осветена с олд-скул метъл, котешка мастурбация на живо (ей, Драго, маскара такава, още чувам писуканията на плюшения паток обект на нечистите ти страсти!), бърз секс в другата стая, повръщане в кенефа и още повече алкохол. Аз никога не оставах за сутринта обаче; бях си още в пепеляшения период  и бързах да изчезна, в момента, в който ме засърбеше желанието за самота.

Спомням си, стана четири и половина, когато мандалото хлопна и алкохолният градус в кръвта ми започна бавно да превръща света в мараня. Колев вече беше труп. Танцьорът и Шаманът, по боксерки и масур, клатейки се решиха да ме ескортират до таксито.

Само че такси нямаше. Ей, богу, обиколихме целият Младост 2, но Великден, празници, туй-онуй – улиците бяха пусти и свежи преди зазоряване. Щях да се отказвам вече от "сърча", когато го видях – на средната лента до поликлиниката, едно самотно зеленосветещо такси. Затичах се, а след  мен другите истории ме изпращаха с цитиране на Черно Фередже и добруджанска гръмогласност.
- Добър вечер, пардон, добро утро... ммм, може ли да ме закарате до Мола? На Стамболийски?
Не чух какво ми отговори точно, търсих си цигарите в голямата чанта. 

Хаос и прекъснат кадър.
-  Извинете, може ли да запаля?

Продължавах да не гледам към Него, човекът с таксито. Лампичката в купето светна. Кутия цигари, запалка, резервен чифт бельо...

- Момичето може да пуши, да – каза той и за първи път го отчетох, може би заради третото лице единствено число.

Погледнах в ляво от себе си. На мястото на шофьора се беше свило слабичко, дългокосо същество, прегърнало волана като че ли се беше вкопчило в щит. Мазни кичури коса ограждаха издутото му набръчкано чело, високите скули, изпитото лице. Ако трябваше да съм честна, първата ми мисъл бе „та това е Смиигъл от Властелина”.
Заиграх се с цигарата, незнаейки какво да отговоря.

Първите светофари светнаха по булеварда пред нас. Лампата угасна. Ние тръгнахме.

- Ако момичето иска, може да си отвори прозореца.

- Благодаря, ей сега...

Имаше някакво неописуемо спокойствие в тези няколко мига. Изсветляващото небе, мекото движение на гумите върху асфалта, тишината в колата. Лентата ми се късаше, но имаше нещо, което ме задържаше тук и сега, в този момент. Нещо ме караше да продължавам да се опитвам да го погледна в очите, които обаче бяха неумолимо и странно мечтателно взрени в пътя.

- Добре ли си прекара момичето тази вечер?

Въпросът ме сепна. Измърморих нещо в отговор, не се сещам какво. 
Може би „да”?

- Това момче е добро за момичето – каза той, все така фиксиран в платното. – Добро момче за добро момиче.

Усмихнах се на себе си. Да, добро момче беше Танцьорчето. Вероятно не баш за мен, ама... Беше прекалено добър за мен, ако се сещате.

Лекарство.

- Момчето е добро за момичето – повтори Голъм, - не е като другото момче. Скорпиона. Момичето се сеща, нали?

Замръзнах, честно. Все едно в един момент ме поля кофа студена вода и безвремието, алкохолът, всичко отече в канафката. Спряхме на Цариградско.

-  Моля?

- Момичето ме чу много добре. Добро момче. Лошо момче. – Пауза. – Момичето знае.

- А Вие откъде знаете? В смисъл, познаваме ли се? – запънах се аз.

Той се ухили. Тесни, редки зъби и прекрасна усмивка. Очите му не слизаха от прекъсващата линия пред нас.

- Е, от къде, от къде... Знае той, вижда. Вижда той.

Поетът. Но как? Пред по-малко от два месеца бях теглила поредната черта в многоточието на нашите отношения. Трудно ми беше, но алкохолът не прощава. Неговият; аз бях малко по-слаба ракия.

Не можех още да повярвам.

- Момичето много плаче, - продължи меко той, без да се обръща. – А не трябва. Не му отива на момичето да се мъчи. Лошото момче, няма да му помогне. Само ще плаче за него. Някой трябва да обича доброто момиче.

Гледах го, мачках кутията с цигари със запотени длани и честно не знаех какво да му отговоря. Спряхме на ЦУМ. Идеотска мисъл, но реших да рискувам.

- Вие... хмм, извинете, но Вие ангел ли сте?

Неочаквано Той се извърна към мен, цялото му тяло сякаш се разгърна и иззад стъклените му влажни очи Нещо ме видя за първи път. Усмивката, която разтягаше устните му, беше едноременно блага и снизходителна.

- Аз ли? Какво значение има кой съм? Аз съм там, където трябва. Сега, примерно, те прибирам вкъщи. Ти, обаче, трябва да се погрижеш за себе си, да направиш правилното. Надей  да страдаш. Някой трябва да ти го каже. Защо да не съм аз?

После моментът свърши. Светна зелено, Той отново се сви над волана и даде газ. 
Аз се разсмях. Не с лошо, в никакъв случай; засмях се от щастие, облекчение, каквото и да е. Нещо, някой беше там и се грижеше за мен, макар и да имаше странен вкус откъм пратеници.

- Нееее, Вие сте ангел, моя ангел – избълвах през смях. – Благодаря Ви!

Той изви устни, загледан в улицата пред нас:

- Може би. Но сега той кара такси.

Лека пауза. Намръщване. 

- Но момичето пуши много. Трябва да спре да пуши. Не е хубаво.

Абе продължавах да го гледам и не можех да възприема тази необяснима моментна промяна, както и изобщо нищо от същността му. Обичах загатките. Вече окопитила се, се заиграх с идеята:

- Еее, искам ама... нали, малко е трудно. След толкова години. Пък и пуша по две кутии цигари на ден...

Наблюдавах го внимателно. Не се ласкаех от мисълта, че мога да разбера какво е Той или защо се случи каквото се случи, но ми беше интересно. Животът е любопитно явление.

- Сега момичето ще ме изслуша и ще научи – каза той след малко, завивайки по Стамболийски. - Той много е пушил преди, дааа, много. И той имаше един приятел, каубой. Не каубой де – сви рамене, - ама един човек, който е бил в Америка с каубоите да вади нефт.

Кимнах, с леееко съмнение, но все пак... Човек не може да има претенции по отношение на ангелите си. 
Смиигъл продължи:

- Та този човек много разбираше, повече от него или момичето. Имаше шапка, като на каубоите. И той му казал, ако иска да се откаже от цигарите, да си купи 300 грама лукчета. Или фъстъчки. И да си ги сложи в джобите. И всеки път като бръкне за цигара да си намира лукче. И така ще спре да пуши.

- 300 грама лукчета? – повторих с доста голям скептицизъм.

- 300 грама лукчета – потвърди Той. – Или фъстъчки. Ама по-добре лукчета – продължи, след известен размисъл.  – Щото от фъстъчките му става много солено.

Вече бяхме на Мола. Парите за сметката ми бяха отдавна в ръката, влажни като остатъка от измачканите ми цигари. Бях трезва по един неочаквано приятен начин.

Подадох му банкнотите, а той ги взе без да ме погледне. Лампичката в купето пак светеше, откъсвайки ме от ирреалността, в която бяхме пътували до сега.

- Моля ви, задръжте рестото – успях да кажа, докато шофьорът ми търсеше нещо дребно.

Той се усмихна отново. Без да ме погледне. 
Така като се замисля, очите ни се срещнаха само веднъж, на онова кръстовище до ЦУМ. Преди това, след това – очите му бяха само на волана.

Понечих да излизам.

- И да не забравя момичето – чух гласът му зад себе си, - 300 грама лукчета. И всичко ще бъде наред.

Прегърбената му фигура остана в капсулираната реалност на таксито зад мен. Когато се окопитих достатъчно за да погледна назад, единствено, което видях, бяха двете червени точки на фаровете му, които се отдалечаваха надолу по улицата.

И това беше.

Моят ангел.

Или просто луд...

Но тази вечер остана запечатана в съзнанието ми. Много пъти след това съм се питала кой ли е бил всъщност този човек, или дори човек ли е бил изобщо. Но така и не можах да си дам рационален отговор.

***

Все пак, има ли значение? Историята е история и тя е там, за да бъде разказвана, сурова, истинска, нереална, история не по-малко от всяка.

Аз така и не последвах съвета му, но кой знае? Може би някой ден ще имам своите 300 грама лукчета в джобите.

И всичко ще бъде наред.

На Музата. И всички останали музи...
20**

In the shade

Blue

Conversations with God

Me: Ok, so what happened in Sodom? Did you smite them with your laser beams? 

God: No I didn't smite them with my laser beams. What is it like? 

Me: It feels like a god! 

God: Smite them with my laser beams feels like a god? What else feels like that? 

Me: Fucking sheep 

God: Are you a student? 

 Me: No, I am a grandmother

God: Good news: you are a grandmother. What is your profession? 

 Me: I am a doctor in a mental hospital 

God: Great. 

 You are a doctor in a mental hospital? How do you like your work? 

 Me: Raw and covered with feces 

God: What kind of fashion do you like? 

Me: Naked and oiled 

God: You talk like a man...

Politics are the New Porn

Мисля си напоследък, че родната правораздавателна (и законодателна) система може да се конкурира по нелогичност със сюжетна линия във филм на Линч.
Арестуват Чочо Пернишки за отвличане, за което твърди, че е натопен от същите ченгета, които го пребиват и му чупят пръстите, а пък той да им го върне се самоубива с ПОЛИЦЕЙСКИ пистолет с ТРИ изстрела в главата (Чората anyone???)...
Или пък арестуват най-логичния заподозрян за убийството на Яна, човекът, който е бил с нея в предполагаемото ВРЕМЕ НА УБИЙСТВОТО й, но пък го пускат милия, след като по СКАЙП споделя "истината" за вечерта с ЖУРНАЛИСТ (нова длъжност в следствието?), а БоКо обяснява на целокупната общественост как било нормално и типично ПО МЪЖКИ да изчукаш някои в храстите и после да го зарежеш тихомълком на произвола на съдбата...
На кучетата даваме пържоли за добре свършена работа, а археолозите са дегенерати, защото се опитват да вършат добре своята...
 БоКо и Ко се отмятат от изказванията си по-бързо отколкото Столипиново продуцира бъдещи рецедивисти, имащи повече права от мен, данъкоплатеца... И в края на деня се оказва, че "мораториум върху добива на шистов газ" е само кодова фраза означаваща "ще си копаме къдет си искаме, че и закон ще си направим по въпроса", пък ние, нали, можем да си е*бем мамата...
Какъв Линч всъщност, Бекет направо; всички страдат от амнезия, а Годо така и не се появява......

Last Apple of the Fall

Fading

Желенски сенки