300 грама лукчета

Историите са за разказване. За това са създадени, в крайна сметка, било то заченати на бял лист, просмукали се по тъмна доба след нечие докосване или просто отразени в очите на дете. Веднъж настанили се в главата ти, историите започват да правят това, което умеят – да живеят. Те хубаво живеят, но тъй като с течение на времето стават все по-големи и по-истински, главата ти вземе че им отеснее в един момент и тогава...

Тогава историите избухват, подобно на пролет, взрив, или писък насред тълпата, и настава една такава мътна и кървава...

Историите са за разказване. Те са и благословия и проклятие, което трябва да се разлее из света. Пък каквото ще да става.

***

Една такава история шепти шугаво в главата ми от няколко години. Както всяка история, започна някак си тихо, на пръсти. С едно телефонно обаждане.

Беше тогава подранила пролет, тежка и плътна като юни, макар и да беше само април. По онова време бях - така да се каже - осиновена от банда североизпаднали катили. Танцьорът, тогавашното ми лекарство – голям, светъл балкански субект; рошавият татуиран хлапак, който щеше един ден да се превърне в Малкият Принц, но тогава все още си беше просто Шаман; и Колев, дебелият Колев, с клинчето в телесен цвят и загубената любов, за която не спираше да бълнува. Тази не-света троица беше сама по себе си извор на много истории. Но за тях друг път.

Вдигнах телефона; спомням си вървях по Освободителя с торба книги и цялото време на света в онзи слънчев Великденски следобед. Танцьорът щеше да готви. Знаех програмата: от мен мезето за ракията, от Шамана виното, а от него – две големи ръце, които ме пазеха - макар и непохватно - от мен самата. Вечерта беше подобаващо осветена с олд-скул метъл, котешка мастурбация на живо (ей, Драго, маскара такава, още чувам писуканията на плюшения паток обект на нечистите ти страсти!), бърз секс в другата стая, повръщане в кенефа и още повече алкохол. Аз никога не оставах за сутринта обаче; бях си още в пепеляшения период  и бързах да изчезна, в момента, в който ме засърбеше желанието за самота.

Спомням си, стана четири и половина, когато мандалото хлопна и алкохолният градус в кръвта ми започна бавно да превръща света в мараня. Колев вече беше труп. Танцьорът и Шаманът, по боксерки и масур, клатейки се решиха да ме ескортират до таксито.

Само че такси нямаше. Ей, богу, обиколихме целият Младост 2, но Великден, празници, туй-онуй – улиците бяха пусти и свежи преди зазоряване. Щях да се отказвам вече от "сърча", когато го видях – на средната лента до поликлиниката, едно самотно зеленосветещо такси. Затичах се, а след  мен другите истории ме изпращаха с цитиране на Черно Фередже и добруджанска гръмогласност.
- Добър вечер, пардон, добро утро... ммм, може ли да ме закарате до Мола? На Стамболийски?
Не чух какво ми отговори точно, търсих си цигарите в голямата чанта. 

Хаос и прекъснат кадър.
-  Извинете, може ли да запаля?

Продължавах да не гледам към Него, човекът с таксито. Лампичката в купето светна. Кутия цигари, запалка, резервен чифт бельо...

- Момичето може да пуши, да – каза той и за първи път го отчетох, може би заради третото лице единствено число.

Погледнах в ляво от себе си. На мястото на шофьора се беше свило слабичко, дългокосо същество, прегърнало волана като че ли се беше вкопчило в щит. Мазни кичури коса ограждаха издутото му набръчкано чело, високите скули, изпитото лице. Ако трябваше да съм честна, първата ми мисъл бе „та това е Смиигъл от Властелина”.
Заиграх се с цигарата, незнаейки какво да отговоря.

Първите светофари светнаха по булеварда пред нас. Лампата угасна. Ние тръгнахме.

- Ако момичето иска, може да си отвори прозореца.

- Благодаря, ей сега...

Имаше някакво неописуемо спокойствие в тези няколко мига. Изсветляващото небе, мекото движение на гумите върху асфалта, тишината в колата. Лентата ми се късаше, но имаше нещо, което ме задържаше тук и сега, в този момент. Нещо ме караше да продължавам да се опитвам да го погледна в очите, които обаче бяха неумолимо и странно мечтателно взрени в пътя.

- Добре ли си прекара момичето тази вечер?

Въпросът ме сепна. Измърморих нещо в отговор, не се сещам какво. 
Може би „да”?

- Това момче е добро за момичето – каза той, все така фиксиран в платното. – Добро момче за добро момиче.

Усмихнах се на себе си. Да, добро момче беше Танцьорчето. Вероятно не баш за мен, ама... Беше прекалено добър за мен, ако се сещате.

Лекарство.

- Момчето е добро за момичето – повтори Голъм, - не е като другото момче. Скорпиона. Момичето се сеща, нали?

Замръзнах, честно. Все едно в един момент ме поля кофа студена вода и безвремието, алкохолът, всичко отече в канафката. Спряхме на Цариградско.

-  Моля?

- Момичето ме чу много добре. Добро момче. Лошо момче. – Пауза. – Момичето знае.

- А Вие откъде знаете? В смисъл, познаваме ли се? – запънах се аз.

Той се ухили. Тесни, редки зъби и прекрасна усмивка. Очите му не слизаха от прекъсващата линия пред нас.

- Е, от къде, от къде... Знае той, вижда. Вижда той.

Поетът. Но как? Пред по-малко от два месеца бях теглила поредната черта в многоточието на нашите отношения. Трудно ми беше, но алкохолът не прощава. Неговият; аз бях малко по-слаба ракия.

Не можех още да повярвам.

- Момичето много плаче, - продължи меко той, без да се обръща. – А не трябва. Не му отива на момичето да се мъчи. Лошото момче, няма да му помогне. Само ще плаче за него. Някой трябва да обича доброто момиче.

Гледах го, мачках кутията с цигари със запотени длани и честно не знаех какво да му отговоря. Спряхме на ЦУМ. Идеотска мисъл, но реших да рискувам.

- Вие... хмм, извинете, но Вие ангел ли сте?

Неочаквано Той се извърна към мен, цялото му тяло сякаш се разгърна и иззад стъклените му влажни очи Нещо ме видя за първи път. Усмивката, която разтягаше устните му, беше едноременно блага и снизходителна.

- Аз ли? Какво значение има кой съм? Аз съм там, където трябва. Сега, примерно, те прибирам вкъщи. Ти, обаче, трябва да се погрижеш за себе си, да направиш правилното. Надей  да страдаш. Някой трябва да ти го каже. Защо да не съм аз?

После моментът свърши. Светна зелено, Той отново се сви над волана и даде газ. 
Аз се разсмях. Не с лошо, в никакъв случай; засмях се от щастие, облекчение, каквото и да е. Нещо, някой беше там и се грижеше за мен, макар и да имаше странен вкус откъм пратеници.

- Нееее, Вие сте ангел, моя ангел – избълвах през смях. – Благодаря Ви!

Той изви устни, загледан в улицата пред нас:

- Може би. Но сега той кара такси.

Лека пауза. Намръщване. 

- Но момичето пуши много. Трябва да спре да пуши. Не е хубаво.

Абе продължавах да го гледам и не можех да възприема тази необяснима моментна промяна, както и изобщо нищо от същността му. Обичах загатките. Вече окопитила се, се заиграх с идеята:

- Еее, искам ама... нали, малко е трудно. След толкова години. Пък и пуша по две кутии цигари на ден...

Наблюдавах го внимателно. Не се ласкаех от мисълта, че мога да разбера какво е Той или защо се случи каквото се случи, но ми беше интересно. Животът е любопитно явление.

- Сега момичето ще ме изслуша и ще научи – каза той след малко, завивайки по Стамболийски. - Той много е пушил преди, дааа, много. И той имаше един приятел, каубой. Не каубой де – сви рамене, - ама един човек, който е бил в Америка с каубоите да вади нефт.

Кимнах, с леееко съмнение, но все пак... Човек не може да има претенции по отношение на ангелите си. 
Смиигъл продължи:

- Та този човек много разбираше, повече от него или момичето. Имаше шапка, като на каубоите. И той му казал, ако иска да се откаже от цигарите, да си купи 300 грама лукчета. Или фъстъчки. И да си ги сложи в джобите. И всеки път като бръкне за цигара да си намира лукче. И така ще спре да пуши.

- 300 грама лукчета? – повторих с доста голям скептицизъм.

- 300 грама лукчета – потвърди Той. – Или фъстъчки. Ама по-добре лукчета – продължи, след известен размисъл.  – Щото от фъстъчките му става много солено.

Вече бяхме на Мола. Парите за сметката ми бяха отдавна в ръката, влажни като остатъка от измачканите ми цигари. Бях трезва по един неочаквано приятен начин.

Подадох му банкнотите, а той ги взе без да ме погледне. Лампичката в купето пак светеше, откъсвайки ме от ирреалността, в която бяхме пътували до сега.

- Моля ви, задръжте рестото – успях да кажа, докато шофьорът ми търсеше нещо дребно.

Той се усмихна отново. Без да ме погледне. 
Така като се замисля, очите ни се срещнаха само веднъж, на онова кръстовище до ЦУМ. Преди това, след това – очите му бяха само на волана.

Понечих да излизам.

- И да не забравя момичето – чух гласът му зад себе си, - 300 грама лукчета. И всичко ще бъде наред.

Прегърбената му фигура остана в капсулираната реалност на таксито зад мен. Когато се окопитих достатъчно за да погледна назад, единствено, което видях, бяха двете червени точки на фаровете му, които се отдалечаваха надолу по улицата.

И това беше.

Моят ангел.

Или просто луд...

Но тази вечер остана запечатана в съзнанието ми. Много пъти след това съм се питала кой ли е бил всъщност този човек, или дори човек ли е бил изобщо. Но така и не можах да си дам рационален отговор.

***

Все пак, има ли значение? Историята е история и тя е там, за да бъде разказвана, сурова, истинска, нереална, история не по-малко от всяка.

Аз така и не последвах съвета му, но кой знае? Може би някой ден ще имам своите 300 грама лукчета в джобите.

И всичко ще бъде наред.

На Музата. И всички останали музи...
20**