No Porn for Cuties

Стената крещи срещу мене: Обичам те! Със кънтящи на пусто Легион гласове На онези, които Преди и след време, Ще крещат до последния дъх На сърцето си Срещу същата тази стена И със мене. Есенно равноденствие, София, 2019 г.

Побелели рачешки черупки Довлечени с прибоя А свраката във мен Мисли ги за перли. Септември, 2019 г., Ахтопол

Юли, здравей! Аз съм Август, помниш ли? Все още навънка е май, но             Гласовете от старите дворове                        Кънтят по пиянски познато                                    Под луната, която не свети за нас. Not anymore. Fuck!        А бих могла да те обичам... Юли, Пак чувам славеите             Между един и четири                         Всяка нощ ги чувам И знам, че ти ги чуваш            И отбягваш                        Също като себе си                                    И мене (инс...

Цял живот раста сред метални конструкции Забити дълбоко в земя железа Укротена светкавица във Фарадеева клетка Побесняла тъга на птича душа Мечтая за вятър да носи крилете ми И шепна с копнеж към стихийте навън Как искам да дойда със вас! Помогнете ми Да счупя затвора И да хвръкна... Насън Все още ме носят сълзите на бурята Аз летя вредом с тях насред вихрен поток Нагоре, нагоре Към вечното синьо Как искам да дишам! Нима е порок? Ще дойде тоз ден, обещава Зефира Па макар да си още в железния град Не забравяй: да бъдеш свободен е избор Щом веднъж го направиш Нямаш стъпки назад. На Изи, 2019 г.

I. Благодаря ти за аромата                     На прясно изпечени кифли Както и за рисунките на пеперуди                     Върху олющената балконска врата Чиито души долетяха до мен                    По пролетния вятър Гонейки се Откъм старите къщи по Пиротска. II. Софийската пролет мирише на вехта маза И на влажни изронени тухли. Тя ухае на синьо небе      На разцъфнали вишни          На задни дворове           На смях на дете             На любов               И на погледи скришни, Които си хвърляме Докато вървим във различни посоки.

I. Когато говориш с Бог, Оглеждай се за фракталите И за черно-белите птици           Със дълги пера във опашките, Които рисуват отговорите           На всички въпроси                      В небето. II. Когато говориш със Бог, Ослушвай се за междуредията, Които траят колкото човешки дъх И после се стапят,   За да се изникнат наново Някъде другаде. III. Когато говориш с Бог, Плачи!   Сълзите отмиват умората От това да си жив И от безкрайното търсене. Но най-вече от страха, Който ни пречи да бъдем деца. Отново.

Кажи ми, кое движи душата ти? Кое дава импулс на флуидите Да извъртят поне още няколко такта            От валса си                        Покрай слънцето? Какъв е твоят спин? Не разбираш ли? Аз питам за цвета ти, За кварките Със свойта красота            И посоки,  Че и понякога мънички странности?  Остани, постой още малко            Пийни си.  Не бързай да тръгваш. Аз моля те. Кажи ми, как още си жив?  Как успяваш по пътя, когато Напред във времето -            Между сега и тогава -  Недалеч в неизбежното бъдеще, Ще пия сама? В твоя памет? Сподели, как съхраняваш човека                      Във себе си? Научи ме и мене!  Да не съдя когато грешим,            ...

Имам твърде много думи между паузите. Така казват: Задушавам тишината. Имам изобилие от прилагателни И жестове. И ръкомахания. Цели масиви от данни с дати, имена, събития, Поучителни истории и теми за разговори. Латински сентенции, цитати от Вонегът                 И ненаписани разкази. И недовършени изречения, Които оставят Лош вкус в устата. Задръстена мрежа от невронни връзки. Имам говорен дефект. Забелязал ли си? Завалям някои думи от бързане Особено когато са с Л по средата и Трябва да успея да ги Напъхам в потока От единици и нули. Който безспирно тече На екран зад очите ми И не ме чака Да си поема дъх. Понякога се задушавам От многото думи Със толкова много значения Но с липса на смисъл, Който като цяло се крие в безмълвието.

Чичо ми бе едър мъж Чичо ми се извисяваше Когато бях малка, дланта му бе по-голяма от главата ми  Чичо ми имаше особени очи Светло сини Приличаха на стъклени топчета Или както ги наричахме децата - лимки Чичо ми не говореше много Ръмженето на се брои Той можеше да строши черепа на агне с огромните си пръсти От които капеше мазнина  В тавата Всеки път ме гледаше особено с особените си очи Които бяха като стъклени топчета Върху широкото му бяло лице От другата страна на масата Аз не пожелах смъртта ти Макар че може би трябваше Заради бялата ми рокля Но кой си спомня след толкова много години? Чичо ми имаше мъх по черепа  И набола брада Някъде около Габрово имаше и вила Караше колелото си Мълчеше И ме гледаше странно със стъклените си топчета Докато не се почувствах неудобно и не се скриех в полата на майка си