No Porn for Cuties

И докато я гледах дълго в онази нощ, си мислех как историите се повтарят в шибан кръговрат, с различни герои и с подобни ситуации, и как в крайна сметка никога не можеш да предпазиш някой от съдбата му. Как за да се превърнем в това, което винаги сме били, трябваше да поемем по заобиколния път към себе си, наместо да ползваме преки пътища. И как всъщност времето не съществува ако го погледнеш отгоре. И как всяка една наша история продължава да живее и след като сме се отклонили от пътя ѝ и сме поели по друг. И как всичките ни истории се разстилат като клоните на огромно дърво, и се омешват с клоните на другите около нас, докато целият небосвод не се превърне в мрежа, с която ловим звездите. И как животът ни може да се сведе до поредица от образи, за които времето не е фактор, защото битието им е трансцедентно и се разгръща едновременно. И за да видиш истинската си същност, трябва да ги наложиш, подобно на диапозитиви: един върху друг, едновременно, тук-и-сега. Докато пред п...

Вчера разбрах, че съм господарката на времето. Понеже тепърва навлизам в спецификите на работата, все още не съм на ниво. Затова, а и поради други обстоятелства, независещи от мен, ви моля да проявите разбиране към последващите накъсани отрязъци. От история. Глава втора .. се случва на онзи плаж, онази ранна пролет. Онзи плаж, който в последствие пропадна барабар с хорската алчност, но Тогава и Там просто ръмеше. А вълните се разбиваха и изяждаха брега, и ни ръсеха със сол по лицата. Тогава имаше невинност и нямаше бръчки; все още не ги бяхме заслужили. Виждам те, виждам и Аз как ти се усмихвам щаслива насред онзи мъждив дъжд. Сега знам, че е кошмар, който само очаква да избухне. Ала тогава си мислехме, че е любов. И то така си беше. Виждам също назъбения пясъчен ръб на прибоя, срутващите се песъчинки, застинали в перфектния ни миг, усещам поривите на вятъра в косите ни, сутрешната мъгла, стапяща се в оловен облачен капак над сключените пръсти. Виждам и знам. Знам как ще протече вс...

Из телефонен разговор: D: Трябва да вляза в някой магазин за дрехи и да задам следния въпрос: „А имате ли яке, което да стои добре и на мен, и на Ясер Арафат?“ M: Не, не, по-скоро трябва да ги питаш, ама така учтиво: „Имате ли яке което ДЕФИНИРА еднакво добре и мен, и Ясер Арафат?“ и да посочиш до себе си, все едно и той е там. Така де, да го огледат. D: Именно. Ще кажа, ето ме мен, ето го и Ясер Арафат (соча празното пространство); бихте ли ни насочили към яке, което да отива на интелектуалец-ислямист?Представяш ли си как ще ме изгледат? M: Представям си как охраната ще те изведе на улицата пред магазина, бавно и внимателно, като дете с кретенизъм, ще звъннат на някой SWAT екип, който ще дойде и ще те взриви посредством контролирана експолозия, за да се избегнат по-нататъшни жертви. Все едно си забравен куфар на летището. И, и, и тогава някой емигрант ще снима цялото нещо с iPhone-a си и ще го качи на Twitter-a на Daesh, и ти ще бъдеш превърнат в светец-жертва в и...

Историите са за разказване. За това са създадени, в крайна сметка, било то заченати на бял лист, просмукали се по тъмна доба след нечие докосване или просто отразени в очите на дете. Веднъж настанили се в главата ти, историите започват да правят това, което умеят – да живеят. Те хубаво живеят, но тъй като с течение на времето стават все по-големи и по-истински, главата ти вземе че им отеснее в един момент и тогава... Тогава историите избухват, подобно на пролет, взрив, или писък насред тълпата, и настава една такава мътна и кървава... Историите са за разказване. Те са и благословия и проклятие, което трябва да се разлее из света. Пък каквото ще да става. *** Една такава история шепти шугаво в главата ми от няколко години. Както всяка история, започна някак си тихо, на пръсти. С едно телефонно обаждане. Беше тогава подранила пролет, тежка и плътна като юни, макар и да беше само април. По онова време бях - така да се каже - осиновена от банда североизпаднали катили. Танць...

Мисля си напоследък, че родната правораздавателна (и законодателна) система може да се конкурира по нелогичност със сюжетна линия във филм на Линч. Арестуват Чочо Пернишки за отвличане, за което твърди, че е натопен от същите ченгета, които го пребиват и му чупят пръстите, а пък той да им го върне се самоубива с ПОЛИЦЕЙСКИ пистолет с ТРИ изстрела в главата (Чората anyone???)... Или пък арестуват най-логичния заподозрян за убийството на Яна, човекът, който е бил с нея в предполагаемото ВРЕМЕ НА УБИЙСТВОТО й, но пък го пускат милия, след като по СКАЙП споделя "истината" за вечерта с ЖУРНАЛИСТ (нова длъжност в следствието?), а БоКо обяснява на целокупната общественост как било нормално и типично ПО МЪЖКИ да изчукаш някои в храстите и после да го зарежеш тихомълком на произвола на съдбата... На кучетата даваме пържоли за добре свършена работа, а археолозите са дегенерати, защото се опитват да вършат добре своята...  БоКо и Ко се отмятат от изказванията си по-бързо отколкото С...

What if I choose to live and what if I killed you, Inhumanity There is no light out of all the places There is no sign of our help There is no time and a chance of relations What if I choose you?... Sometimes I feel like a fucking pathologist, digging deep into the rotten ectoplasm of somebody’s soul to find out the reasons for their premature rigor mortis. Rigor mortis, you see, is the condition that describes your internal affairs after you have successfully managed to mortify every last living bit of humanity in you. As with the dead body, rigor mortis of the soul has different colourful and odorous stages. Most are irreversible, simply because people eventually get used to the smelling pile inside their chests. Whether because it is the common practice, or 'cause it is fucking easier to glide only on the surface of the skin and bone bags wriggling in the dirt instead of digging deeper, most people take the red pill and switch off their souls. Sad but true, but we are still jus...

С Художника пихме до седем сутринта. По принцип планът не беше такъв; бях решила дори да не си показвам носа от вкъщи, тъй като идеята за розовите сърчица и гротескните плюшени мечета ме вкарва в ступор. Джей се обади, обаче, и измънка, че нямало кой да яде китайските му гъби по случай годината на Металния Тигър и аз взех, че отидох, подплатена с два литра вино, които в общи линии изпих сама. До тук стандартът си каза думата. Обикновенно с Художника пиенето върви гладко и напоително, а дискурсът тече в стил лорд Хенри и взаимно подклаждане на цинизмъа, който мисля като свойство основно ме привлича в него. Лошото беше разговорът. Говорихме си за любовта. Апропо, няма нищо по-достойно за съжаление от двама циника, които говорят за любов. Дотолкова внимават да не загатнат наличието на някакво чувство, различно от презрението, че през повечето време звучат направо извинително. Как беше изразът, циникът е всъщност обезверен романтик? Не знам дали присъдата ми се отнася с пълна сила и за нег...

Maybe all men got one big soul where everybody’s a part of. All faces are the same man, one big self. Everyone looking for salvation by himself. Each like a coal drawn from the fire.TRAIN V.O. Томи? Чуваш ли ме? Надявам се да ме чуваш… Вчера сънувах сън, трескаво златен, с много жега и пясък. А днес слънцето свети с особено усърдие, нищо, че е март. Мислите ми бавно оттичат по нагретия паваж. Сянка, спирка, хора, полъх на пролетен вятър иззад ъгъла. Вървя почти механично и мисля за вчерашния си кошмар. Затварям очи и пак се връщам там – припек, вечен и прашен, и магистрала през пустинята. Летя над пукащият се асфалт, яхнала Харлей (не, бебе, не знам кой модел, ти си по-наясно), с лъснали от пот ръце и избледнели татуировки. В това видение съм някъде далече, мисля си Аризона или ебем-ти-майката кой щат, но е по средата на нищото, толкова е тихо, че само асфалтът пука и вятърът пука, свистейки между изсъхналите ми устни. Прах. Ако не е прахта, ще си помисля, че съм в леярна. Междувременн...

В тясната мансарда въздухът спеше. Слънчевите лъчи мудно се стичаха през помътнелите прозорци, разтваряха се в прашната пелена и оставяха мазни петна по дъсченото дюшеме. Изведнъж се чу изтракване, последвано от изсъскана попържня. Два големи космати пръста бавно повдигнаха чаената лъжичка от пода и с още по-голямо внимание я върнаха в изрядната редица от себеподобните й, строени като за наряд върху захабения алуминиев умивалник. “Такаа”, продължи да мърмори Б., ”Дванадесет от сребърния комплект. Добро момче!” При тия думи той се извърна рязко и изкрещя на притихналата си събеседница: “Чу ли? А? Защо мълчиш, ма, кучко?” Той прекоси малката кухня, блъсна масата на страна, изви отпусната глава на момичето към себе си и извика още веднъж: “Защо мълчиш?” Пръските слюнка се стекоха по бледата й скула. Едното й око, все още притворено безучастно се вторачи в тавана. Б. изтръпна. Студена пот изби през осъзнаването на факта, че тя някак си не можеше да му отговори. Той стана бавно, отърквайки ...

Heat from the sun somedays slowly passes, Until then, you have to live with yourself. *** Всяка една история започва със смърт. Смъртта на някаква друга история. Всяка една история завършва със смърт. Смъртта на разказвача. Може би трябва да съм тъжна, или вероятно съкрушена, но не съм; празна съм. Всичко потъна в тишина; за пръв път от няколко седмици насам бавна, мазна тишина се просмука през порите на стените, обви ме в плътната си прегръдка и потънахме. Времето изчезна. Тщенията се размиха и изтекоха в канала. Няма утре, няма днес, майната ви, аз съм тук и в тази тишина съм повече себе си отколкото във всяка една друга история, виц, разказ за предишната вечер, черна буква на бял екран, неон отразен в шибания ми прозорец в два през нощта, клаксон, стон, вик, желание, търсене. Пълним живота си с глъч. Презадоволени от фоновия шум и неможещи без него подобно на всички малоумни наркомани, стоим на едно място и запълваме остатъка от същността си с какафонична рапсодия и илюзия за движен...