#nomorebaddreams

Пилат Понтийски изтича по лунната пътека към своето спасение. Хепи енд. Затварям последната страница на книгата. Трябва да изляза, но ми е трудно; тялото ми се струва бавно на фона на доскорошния полет на ум. Навън е студено и въздухът хруска между зъбите докато паля цигара.

Красив залез. Червен.  

Последните лъчи на слънцето довяха ято свраки. Огромно ято, което накаца по клоните пред терасата. Стотици бели и черни пера. Плясък на криле, вирнати опашки. Явно искаха да ми покажат, че не са се отказали от мен.

Сетих се за песента, с която се събудих от онзи кошмар. The moon, I loved the moon. And you. I love you. Легло покрито с ябълки. И прекрасния психопат до мен, ръка в ръка, ние се смеехме. Черните му кичури падаха над лицето, така че само усмивката му се виждаше.

Той рядко се смее.

Подадох му ябълка, той я пое и се наведе над мен. Целунахме се.

Обхвана ме страх. Аз съм Гарвановата щерка, която вие към луната, но луната е така красива, че сякаш ми отговаря. Тя ме обича, така казва. И ме вика, вика ме в мрака. Ала мракът е колкото застинал, толкова и дълбок, лепкав и неизвестен. Загубих способността си да виждам в него когато отказах крилете си. Сега не знам накъде да летя.

Ще се изгубя в този толкова изкусителен мрак, мисля си. Ще потъна и никога няма да мога да се измъкна от петролените му прегръдки. Знам, защото съм била там и преди.

Психопатът се усмихва от другата страна на масата. Ръцете му са студени, но очите му горят. Знам, че в него се крият поне двама, а зад тях наднича обещанието за мрак. Неизвестен, лепкав и дълбок мрак. И лудост, но поне нея познавам добре. Тя е в крясъка на свраките, в мириса на страха, в светлината на луната, по която един човек се катери от две хиляди години насам към желаната нирвана.

Отхапвам от ябълката, която ми поднася с устните си. Вкусът на кръв ме изпълва. Гъстата течност прелива по врата ми, стича се надолу към голите ми гърди и капе на едри, тежки капки по плочника. Студът втвърдява зърната ми, но не мога да откъсна очи от него. Той също ме гледа и желае моята кожа.

Кръвта продължава да блика на талази по механичните му части. Той не е истински, нали? I spit. And all that remains is salt…

Свиквай с болката, прошепва, и се разтваря в дим.