Scar Tissue
Вчера разбрах, че съм господарката на времето. Понеже тепърва навлизам в спецификите на работата, все още не съм на ниво. Затова, а и поради други обстоятелства, независещи от мен, ви моля да проявите разбиране към последващите накъсани отрязъци. От история.
Глава втора
.. се случва на онзи плаж, онази ранна пролет. Онзи плаж, който в последствие пропадна барабар с хорската алчност, но Тогава и Там просто ръмеше. А вълните се разбиваха и изяждаха брега, и ни ръсеха със сол по лицата. Тогава имаше невинност и нямаше бръчки; все още не ги бяхме заслужили. Виждам те, виждам и Аз как ти се усмихвам щаслива насред онзи мъждив дъжд. Сега знам, че е кошмар, който само очаква да избухне. Ала тогава си мислехме, че е любов.
И то така си беше.
Виждам също назъбения пясъчен ръб на прибоя, срутващите се песъчинки, застинали в перфектния ни миг, усещам поривите на вятъра в косите ни, сутрешната мъгла, стапяща се в оловен облачен капак над сключените пръсти. Виждам и знам. Знам как ще протече всяка секунда в онзи забравен от бога и курортистите пролетен ден; знам как ще ме целуваш като за последно. Как ще се търкаляме по влажния пясък докато дънките ни (купени от Колхозния пазар) прогизнат от страст и студ. Как ще ме мастурбираш с трепереща топл ръка, а аз ще попивам всеки миг от този устрем и с подбелени очи ще запечатвам в детското си съзнание жилките по ланшните листа на всеки храст. И всяко дърво. И в целия свят. Зад мен. Защото, Лантис, ти знеш, че когато наближа, тялото ми се схваща и извива Назад, врата ми се забива в плешките и вибрирам със скоростта на светлината. После ще надигна глава и ще те посипя с къдри, и мидички, и дъжд, и любов, ще обгърна младия ти член с устните, които тогава мислеха само за теб, и ще те поема. В душата. В сърцето. В спомените си. Подобно на струите на твоето семе, топло, горчиво и прокълнато, погледът ми ще се стрелва навън и отвъд, отново към вълните, мигове по-късно и цяла вселена встрани. Ние все още сме там, застинали в смеха си; ти, дърпащ ме от водата точно когато първите пръски попиват в новите ми велурени обувки. Просто сме стотина метра по-надолу по онзи пролетен плаж, който бяхме решили да прекосим пеш, за да стигнем до кеят на Слънчев ден, който никой никога до Тогава не беше стигал пеш, говорейки си за Колелото на времето. Защото всичките ни дни бяха слънчеви, дори и в онази пролетна утрин, когато избягахме заедно от час по немски. С изтърканите си палта (твоето сиво-зелено, моето червено). И с кутия цигари в джоба, която да споделим в тайната си.
Образите се редят като в белот по време на големите междучасия; само на миг разстояние и на цели вселени вечност. Картите се забързват. Плажът. Откраднатите усмивки в автобуса. Когато погледите ни се срещнаха за първи път в онзи вечерен сняг на хижа Върховръх. Ха! Надали във вселената е съществувало по-удачно име, някога. Защото всичко тръгна като по пързалка надолу в последствие.
Но всъщност, ти знаеш.
Там.
И после.
Картите летят. Напред и назад. От онзи първи мигновен мой, образ запечатан в лъсналите ти от радост зеници, до После. Когато, след месеци побой ме изнасили.
Времето тече. За повечето живи измежду нас, еднопосочно. Но аз съм господарката на времето и мога да ни видя и Тогава. На пода в хола. Да видя синините изпод надигната ми блуза. Върху щръкналите ми ребра. Понеже ти не искаше да си личи, когато ме удряш в безсилие. Защото така си запомнил и по-добро не си видял в един друг дом, над един друг, протъркан килим. Аз Тогава не бях все още господарка на времето и не знаех. Нито защо този миг следваше другия, нито защо миговете ставаха все по-несвързани и загубили ред, нито защо ме удряш след като ме обичаше. Мигове по рано. На онзи далечен плаж. В една по-невинна вселена. Знам само, че когато ме биеше за първи път разбрах, че ЩЕ стана господарка на времето. Защото го видяш, То, времето, как се свиваше. И как имплодира под думите ти. В една точка, която отвежда в друга вселена. Там и Тогава, когато ме изнасили.
Знаеш ли, Лантис, в последствие чух нещо, което ми направи впечатление: жените никога не изплакват напълно болката си. Тя остава подобно на речно корито през лятото, врязана напреко на собствените ни истории.
Подобно на онези мигове, в онзи хол, Там и Тогава, но всъщност завинаги, когато ти постави ръка на врата ми, въпреки, че те молех да „Не!“. Въпреки, че в избеснелите ти зениците се оглеждаше моят страх. Въпреки, че бях суха, колкото и мокри да бяха страните ми. Там и Тогава ти ми завъртя света с поредния шамар. И видях пода. На онзи хол. Който всъщност беше в моя дом, в който всъщност щях да продължа да влизам години по-късно. Да стъпвам на сълзите си попили в същия онзи килим, който години по-късно, в един друг Миг, щеше да попие и част от моето щастие от.. но това е един друг Миг.
Килимът беше бял.
И е все още бял, макар и не толкова мек, колкото Тогава, когато дланите ми потънаха в него и - когато в онзи перфектен по своему Миг - ти проникна в мен. През кръв. И сълзи.
Миг, последван от друг. Виждам как ще се опитваш да разкъсаш преградата от контрактитиралите ми мускули. Как ще стискаш жадно бедрата ми. Как ще се опитваш да се спасиш от себе си. В мен. Как ръката ти ще ме надигне за кичури вяла коса, ще притисне лицето ми в полиестера на дивана. Знай, че ще запечатам всеки детайл от тъкънта на дамаската, на време-пространството, на думите ти: „Ти фригидна ли си, бе, що ревеш? Млъкни!“. И после ще вкусвам горчивината на все по-прокълнатото ти семе с изсъхнали устни и ще съм все по-далеч. Съзнания по-встрани. От Там и Тогава. От теб. Мигът избледнява с една студена прегръдка, докато се опитваш да съживиш пустотата в кухото ми тяло. Мигове по-късно. Или може би в една друга вселена..
Аз съм господарката на времето. Помни това, момче, и внимавай. Аз съм в теб и ти си в мен, запечатан в кръговата на излюзията, наречена история. В късовете лудост. В онези мигове, Там някъде нататък по сюжета, в една немска лудница, когато се извиваше от ужас, пак бях аз. В кошмарите ти. Сега и После. Завинаги ще бъда до теб, подобно на речно корито през най-жежкото лято, запечатана в спомените ти с белег.
Но това няма значение.
Защото белезите ни правят хора. Нали така?
Глава втора
.. се случва на онзи плаж, онази ранна пролет. Онзи плаж, който в последствие пропадна барабар с хорската алчност, но Тогава и Там просто ръмеше. А вълните се разбиваха и изяждаха брега, и ни ръсеха със сол по лицата. Тогава имаше невинност и нямаше бръчки; все още не ги бяхме заслужили. Виждам те, виждам и Аз как ти се усмихвам щаслива насред онзи мъждив дъжд. Сега знам, че е кошмар, който само очаква да избухне. Ала тогава си мислехме, че е любов.
И то така си беше.
Виждам също назъбения пясъчен ръб на прибоя, срутващите се песъчинки, застинали в перфектния ни миг, усещам поривите на вятъра в косите ни, сутрешната мъгла, стапяща се в оловен облачен капак над сключените пръсти. Виждам и знам. Знам как ще протече всяка секунда в онзи забравен от бога и курортистите пролетен ден; знам как ще ме целуваш като за последно. Как ще се търкаляме по влажния пясък докато дънките ни (купени от Колхозния пазар) прогизнат от страст и студ. Как ще ме мастурбираш с трепереща топл ръка, а аз ще попивам всеки миг от този устрем и с подбелени очи ще запечатвам в детското си съзнание жилките по ланшните листа на всеки храст. И всяко дърво. И в целия свят. Зад мен. Защото, Лантис, ти знеш, че когато наближа, тялото ми се схваща и извива Назад, врата ми се забива в плешките и вибрирам със скоростта на светлината. После ще надигна глава и ще те посипя с къдри, и мидички, и дъжд, и любов, ще обгърна младия ти член с устните, които тогава мислеха само за теб, и ще те поема. В душата. В сърцето. В спомените си. Подобно на струите на твоето семе, топло, горчиво и прокълнато, погледът ми ще се стрелва навън и отвъд, отново към вълните, мигове по-късно и цяла вселена встрани. Ние все още сме там, застинали в смеха си; ти, дърпащ ме от водата точно когато първите пръски попиват в новите ми велурени обувки. Просто сме стотина метра по-надолу по онзи пролетен плаж, който бяхме решили да прекосим пеш, за да стигнем до кеят на Слънчев ден, който никой никога до Тогава не беше стигал пеш, говорейки си за Колелото на времето. Защото всичките ни дни бяха слънчеви, дори и в онази пролетна утрин, когато избягахме заедно от час по немски. С изтърканите си палта (твоето сиво-зелено, моето червено). И с кутия цигари в джоба, която да споделим в тайната си.
Образите се редят като в белот по време на големите междучасия; само на миг разстояние и на цели вселени вечност. Картите се забързват. Плажът. Откраднатите усмивки в автобуса. Когато погледите ни се срещнаха за първи път в онзи вечерен сняг на хижа Върховръх. Ха! Надали във вселената е съществувало по-удачно име, някога. Защото всичко тръгна като по пързалка надолу в последствие.
Но всъщност, ти знаеш.
Там.
И после.
Картите летят. Напред и назад. От онзи първи мигновен мой, образ запечатан в лъсналите ти от радост зеници, до После. Когато, след месеци побой ме изнасили.
Времето тече. За повечето живи измежду нас, еднопосочно. Но аз съм господарката на времето и мога да ни видя и Тогава. На пода в хола. Да видя синините изпод надигната ми блуза. Върху щръкналите ми ребра. Понеже ти не искаше да си личи, когато ме удряш в безсилие. Защото така си запомнил и по-добро не си видял в един друг дом, над един друг, протъркан килим. Аз Тогава не бях все още господарка на времето и не знаех. Нито защо този миг следваше другия, нито защо миговете ставаха все по-несвързани и загубили ред, нито защо ме удряш след като ме обичаше. Мигове по рано. На онзи далечен плаж. В една по-невинна вселена. Знам само, че когато ме биеше за първи път разбрах, че ЩЕ стана господарка на времето. Защото го видяш, То, времето, как се свиваше. И как имплодира под думите ти. В една точка, която отвежда в друга вселена. Там и Тогава, когато ме изнасили.
Знаеш ли, Лантис, в последствие чух нещо, което ми направи впечатление: жените никога не изплакват напълно болката си. Тя остава подобно на речно корито през лятото, врязана напреко на собствените ни истории.
Подобно на онези мигове, в онзи хол, Там и Тогава, но всъщност завинаги, когато ти постави ръка на врата ми, въпреки, че те молех да „Не!“. Въпреки, че в избеснелите ти зениците се оглеждаше моят страх. Въпреки, че бях суха, колкото и мокри да бяха страните ми. Там и Тогава ти ми завъртя света с поредния шамар. И видях пода. На онзи хол. Който всъщност беше в моя дом, в който всъщност щях да продължа да влизам години по-късно. Да стъпвам на сълзите си попили в същия онзи килим, който години по-късно, в един друг Миг, щеше да попие и част от моето щастие от.. но това е един друг Миг.
Килимът беше бял.
И е все още бял, макар и не толкова мек, колкото Тогава, когато дланите ми потънаха в него и - когато в онзи перфектен по своему Миг - ти проникна в мен. През кръв. И сълзи.
Миг, последван от друг. Виждам как ще се опитваш да разкъсаш преградата от контрактитиралите ми мускули. Как ще стискаш жадно бедрата ми. Как ще се опитваш да се спасиш от себе си. В мен. Как ръката ти ще ме надигне за кичури вяла коса, ще притисне лицето ми в полиестера на дивана. Знай, че ще запечатам всеки детайл от тъкънта на дамаската, на време-пространството, на думите ти: „Ти фригидна ли си, бе, що ревеш? Млъкни!“. И после ще вкусвам горчивината на все по-прокълнатото ти семе с изсъхнали устни и ще съм все по-далеч. Съзнания по-встрани. От Там и Тогава. От теб. Мигът избледнява с една студена прегръдка, докато се опитваш да съживиш пустотата в кухото ми тяло. Мигове по-късно. Или може би в една друга вселена..
Аз съм господарката на времето. Помни това, момче, и внимавай. Аз съм в теб и ти си в мен, запечатан в кръговата на излюзията, наречена история. В късовете лудост. В онези мигове, Там някъде нататък по сюжета, в една немска лудница, когато се извиваше от ужас, пак бях аз. В кошмарите ти. Сега и После. Завинаги ще бъда до теб, подобно на речно корито през най-жежкото лято, запечатана в спомените ти с белег.
Но това няма значение.
Защото белезите ни правят хора. Нали така?
Коментари
Публикуване на коментар