На Ю.

Юли, здравей!
Аз съм Август, помниш ли?
Все още навънка е май, но
            Гласовете от старите дворове
                       Кънтят по пиянски познато
                                   Под луната, която не свети за нас.

Not anymore.

Fuck!
       А бих могла да те обичам...

Юли,
Пак чувам славеите
            Между един и четири
                        Всяка нощ ги чувам
И знам, че ти ги чуваш
           И отбягваш
                       Също като себе си
                                   И мене
(инсомнията е голяма кучка)

По дяволите тази оратория от нощни звуци! 

Уплаши ли се, Юли?

От песента им?
     Или споделените погледи?
                       И #странносилната химия?
                                   От начина,
                                               По който трепереше
                                                   В ръцете ми
                                                                      По време на оргазъм?
Нещастник!
(уж знаем се от хиляди години)

Хей, Юли,
Тук тази вечер пеят поне дузина славеи!
Представяш ли си?
           Разногласен хор
                      За теб
                                И мен
                                           И нас
И за момента, в който
            Заключихме си устните в целувка
                        Която завъртя светът ни
А ти навиваше къдриците ми
Върху дебелите си пръсти
И плъзгаше по запотената ми кожа
Кичур по кичур
Оголвайки врата ми
(и мен)
За грапавия си език.

По дяволите, Юли!
Ти ме докосваш като вятъра.
Но мога да усетя кура ти във себе си
Все още. Беше сладък
                            И огромен
                                         На фона
                                         На изпосталелите ти китки.
Fuck!
(красив си и ще липсваш)
Все някога.

Но всъщност: те, Юли,
                        Славеите пееха за нас.
Единствени във паралелните си светове
  Умеехме да чуваме.
И те уплашиха.
Нормално.

(Ужасно страшно е да осъзнаеш, че си Бог)

Тъй както те уплаши и усмивката ми
           Отразена във огледалните ти зеници.

Десетки са, момче,
           По всички храсти..
                      И пеят там,
                                  Отдето минахме последно.
(все още се държахме за ръце)
Тогава.
          А сега?
Останаха ми само те.
 Онези славеи,
                     Които всяка нощ разказват
         Между един и четири

За теб
(И мен)
 И твоя страх
     От #данеби случайно
         Да се научиш

Да обичаш.

Отново.