No Porn for Cuties

С Художника пихме до седем сутринта. По принцип планът не беше такъв; бях решила дори да не си показвам носа от вкъщи, тъй като идеята за розовите сърчица и гротескните плюшени мечета ме вкарва в ступор. Джей се обади, обаче, и измънка, че нямало кой да яде китайските му гъби по случай годината на Металния Тигър и аз взех, че отидох, подплатена с два литра вино, които в общи линии изпих сама. До тук стандартът си каза думата. Обикновенно с Художника пиенето върви гладко и напоително, а дискурсът тече в стил лорд Хенри и взаимно подклаждане на цинизмъа, който мисля като свойство основно ме привлича в него. Лошото беше разговорът. Говорихме си за любовта. Апропо, няма нищо по-достойно за съжаление от двама циника, които говорят за любов. Дотолкова внимават да не загатнат наличието на някакво чувство, различно от презрението, че през повечето време звучат направо извинително. Как беше изразът, циникът е всъщност обезверен романтик? Не знам дали присъдата ми се отнася с пълна сила и за нег...

Maybe all men got one big soul where everybody’s a part of. All faces are the same man, one big self. Everyone looking for salvation by himself. Each like a coal drawn from the fire.TRAIN V.O. Томи? Чуваш ли ме? Надявам се да ме чуваш… Вчера сънувах сън, трескаво златен, с много жега и пясък. А днес слънцето свети с особено усърдие, нищо, че е март. Мислите ми бавно оттичат по нагретия паваж. Сянка, спирка, хора, полъх на пролетен вятър иззад ъгъла. Вървя почти механично и мисля за вчерашния си кошмар. Затварям очи и пак се връщам там – припек, вечен и прашен, и магистрала през пустинята. Летя над пукащият се асфалт, яхнала Харлей (не, бебе, не знам кой модел, ти си по-наясно), с лъснали от пот ръце и избледнели татуировки. В това видение съм някъде далече, мисля си Аризона или ебем-ти-майката кой щат, но е по средата на нищото, толкова е тихо, че само асфалтът пука и вятърът пука, свистейки между изсъхналите ми устни. Прах. Ако не е прахта, ще си помисля, че съм в леярна. Междувременн...

В тясната мансарда въздухът спеше. Слънчевите лъчи мудно се стичаха през помътнелите прозорци, разтваряха се в прашната пелена и оставяха мазни петна по дъсченото дюшеме. Изведнъж се чу изтракване, последвано от изсъскана попържня. Два големи космати пръста бавно повдигнаха чаената лъжичка от пода и с още по-голямо внимание я върнаха в изрядната редица от себеподобните й, строени като за наряд върху захабения алуминиев умивалник. “Такаа”, продължи да мърмори Б., ”Дванадесет от сребърния комплект. Добро момче!” При тия думи той се извърна рязко и изкрещя на притихналата си събеседница: “Чу ли? А? Защо мълчиш, ма, кучко?” Той прекоси малката кухня, блъсна масата на страна, изви отпусната глава на момичето към себе си и извика още веднъж: “Защо мълчиш?” Пръските слюнка се стекоха по бледата й скула. Едното й око, все още притворено безучастно се вторачи в тавана. Б. изтръпна. Студена пот изби през осъзнаването на факта, че тя някак си не можеше да му отговори. Той стана бавно, отърквайки ...

Heat from the sun somedays slowly passes, Until then, you have to live with yourself. *** Всяка една история започва със смърт. Смъртта на някаква друга история. Всяка една история завършва със смърт. Смъртта на разказвача. Може би трябва да съм тъжна, или вероятно съкрушена, но не съм; празна съм. Всичко потъна в тишина; за пръв път от няколко седмици насам бавна, мазна тишина се просмука през порите на стените, обви ме в плътната си прегръдка и потънахме. Времето изчезна. Тщенията се размиха и изтекоха в канала. Няма утре, няма днес, майната ви, аз съм тук и в тази тишина съм повече себе си отколкото във всяка една друга история, виц, разказ за предишната вечер, черна буква на бял екран, неон отразен в шибания ми прозорец в два през нощта, клаксон, стон, вик, желание, търсене. Пълним живота си с глъч. Презадоволени от фоновия шум и неможещи без него подобно на всички малоумни наркомани, стоим на едно място и запълваме остатъка от същността си с какафонична рапсодия и илюзия за движен...