Денят на тримата светии

С Художника пихме до седем сутринта.

По принцип планът не беше такъв; бях решила дори да не си показвам носа от вкъщи, тъй като идеята за розовите сърчица и гротескните плюшени мечета ме вкарва в ступор. Джей се обади, обаче, и измънка, че нямало кой да яде китайските му гъби по случай годината на Металния Тигър и аз взех, че отидох, подплатена с два литра вино, които в общи линии изпих сама.
До тук стандартът си каза думата. Обикновенно с Художника пиенето върви гладко и напоително, а дискурсът тече в стил лорд Хенри и взаимно подклаждане на цинизмъа, който мисля като свойство основно ме привлича в него.
Лошото беше разговорът.
Говорихме си за любовта.
Апропо, няма нищо по-достойно за съжаление от двама циника, които говорят за любов. Дотолкова внимават да не загатнат наличието на някакво чувство, различно от презрението, че през повечето време звучат направо извинително. Как беше изразът, циникът е всъщност обезверен романтик?
Не знам дали присъдата ми се отнася с пълна сила и за него, тъй като поне той си призна, че иска да обича; аз дори това не успях да кажа. Как пък да ми се откъсне нещо толкова нормално от устата, нали? Ако иде реч за фистинг, БДСМ, или ядене на фекалии, съм първа писта; ако трябва да си призная, че, мамка му, наистина съм самотна, и Торкемада ще се озори да изтръгне признание за този най-висш грях.
За да е още по-чудесно, към нас на терасата се присъедини и една дама, която (евала й правя) ми каза в очите:

- Няма нищо градивно в цинизма, защото той има отговор за всичко. За да се движиш напред, имаш нуждата да си задаваш въпроси.

Евала, кестен, наистина.
Ама тогава вече бях подпийнала и този пирон в ковчега на самодоволното ми отричане ми дойде малко в повече.

- Абе ти щастлив човек не си ли виждала? – се опита да се намеси Художникът. – Те така си звучат, убедено и самодоволно. Което, обаче, не променя факта, че е донякъде права.

Point taken; срещнали се две самодоволности, едната бяла, другата черна, и си издрали очите.
Отлично, бате Генчо!
За да укроти „правдивия ми гняв”, Художникът ме отведе в гръцката шкембеджийница, където вече свалила маската обсъждахме избора ни на партньори, грешките ни, стенописът на новата ми къща, самотата, иронията на цялата работа.

- Всичко е една шега и слава богу – казвам аз, а светът играе полка след поредната кана вино. – И все пак ми се иска да намеря някой за мен, независимо от разочарованията до сега.

Той кима и налива меси мастиката с бира. Голям човек. За момент се замислям, дали не бих го изчукала при други обстоятелства.

- Аре да пиеш с мен до шест сутринта, че ако заспя надали ще успея да стана навреме, имам уговорка с гаджето да я водя някъде извън София по случай, знаеш...

Бил ли влюбен в нея? Не, но имало качества, които искал да опознае.
It’s all but a joke, baby.
Отдавахме почитанията си към другия светец, Трифон, до сутринта; той гушнал бутилката с ром, завит през глава, аз опитвайки се да танцувам на Zeppelin.

Следващият ден ми се губи в неистов световъртеж и лека депресия. И все пак, вакханството си имаше пречистващо въздействие.
Казвам си, love is a bitch; и все пак я желая. С. ми еба майката, но по дяволите, мога ли да отрека колко щастлива ме правеше? Днес е и ден за прошка; може би е време да му простя и да продължа нататък.
Какво друго да добавя, освен първите няколко реда, които прочетох вечерта, преди да заспя отново:

„Je ne regrette rien. Но знам, че никога вече няма да съм толкова щастлива, колкото.. в Битцевският парк, с щастлива пустота в сърцето и с черната му опашка в ръка.”

p.s. Който познае автора на цитата, печели едно вино от мен, стига да ме изчака да се сапикясам след последните празници...