Смъртта и г-жа Илиева
В тясната мансарда въздухът спеше. Слънчевите лъчи мудно се стичаха през помътнелите прозорци, разтваряха се в прашната пелена и оставяха мазни петна по дъсченото дюшеме.
Изведнъж се чу изтракване, последвано от изсъскана попържня.
Два големи космати пръста бавно повдигнаха чаената лъжичка от пода и с още по-голямо внимание я върнаха в изрядната редица от себеподобните й, строени като за наряд върху захабения алуминиев умивалник.
“Такаа”, продължи да мърмори Б., ”Дванадесет от сребърния комплект. Добро момче!”
При тия думи той се извърна рязко и изкрещя на притихналата си събеседница:
“Чу ли? А? Защо мълчиш, ма, кучко?”
Той прекоси малката кухня, блъсна масата на страна, изви отпусната глава на момичето към себе си и извика още веднъж:
“Защо мълчиш?”
Пръските слюнка се стекоха по бледата й скула. Едното й око, все още притворено безучастно се вторачи в тавана.
Б. изтръпна. Студена пот изби през осъзнаването на факта, че тя някак си не можеше да му отговори. Той стана бавно, отърквайки ръка в крачола си.
Някъде зад открехнатата врата изскърца стол, тежко провлачване, а после някой пусна стария грамофон. За миг на лицето му се изписа страх.
“Виж, вината си е твоя”, опита се да звучи по-спокойно, “не трябваше да ми се смееш. Не, не трябваше”.
Б. внимателно се върна към съдържанието на разпилените шкафове.
“Аз не съм лошо момче. И не исках да те заболи.”
Опита се да успокои разтрепераните си ръце. Някъде тук трябваше да е последният нож, имаше шест от тях в комплекта, не беше редно да е толкова разхвърляно. Ами ако тя реши да влезе? Не, не, опита се да успокои пулсиращите образи в главата си, тя не можеше, нали така? Тя умря отдавна, той още си спомняше студената й старческа плът, миризмата на лавандула, празнотата на къщата след като я заровиха дълбоко под земята, достатъчно дълбоко никога да не успее да излезе отново… И тишината.
Музиката започваше да му лази по нервите. Той излезе за момент, спря грамофона и се върна. М. още беше там; това беше хубаво, вече започваше да го слуша.
“Така е по-добре, нали? Тихо, спокойно. Нали знаеш, аз съм ти казвал, не обичам да ми крещиш. А ти викаш много. И цапаш. Ето, виж сега как всичко си измърляла.”
М. не отговори, ала сякаш му се стори, че кимна. Да, тя е умна, разбира, винаги го е разбирала. Б. се реши и взе парцал изпод умивалника.
“Ето, аз ще изчистя. Не се притеснявай, почини си.”
Кръвта беше навсякъде, най-вече под паянтовия стол, който придържаше тялото й. Огромна, ръждива локва, единственото ярко петно в застоялия въздух на таванското помещение. Щеше да е трудно да се почисти. Клекнал сред локвата, обаче, Б. знаеше как. Той надигна зачервения си поглед към нея и отново усети напиращата възмущение.
“Лежи си, лежи си, неблагодарнице! Защо трябваше да ми се подиграваш? Дадох ти всичко, а ти ми се смееше. И цапаше. Тя поне не цапаше. Много. Но тя умря. А ти си същата като нея.”
Той захвърли парцала в ъгъла и се свлече в локвата. Започна да стене, като животно в клетка, през сълзи сочейки размазания силует.
“Ти ме накара да съм лош! Ти! Всички сте еднакви, всички сте гадни кучки. И се смеете”, гласът му премина в писък. “Вътре”, удари с юмрук главата си, “аз знам какво си мислеше като мълчеше. Ти ми се подиграваше. Да, ти си мислеше, че Б. е глупак, че Б. е тъп, че той нищо не може сам да свърши, че виж другите, а аз съм лошият…”
В затихващият стон започна да се процежда нещо друго, нещо старо, добре погребано под всичките пластове забрава. Един глас, висок и дрезгав, кънтеше в кухината и нашепваше истината, единствената, неоспоримата истина, подкрепена от тежките удари на ръка върху голата му плът.
Б. изкрещя. Тялото му се разтърси от конвулсии, гъстата вече кръв започна да слепва кестенявите му къдрици, когато го чу отново.
Грамофонът. И скърцането на познатия стол. Той се вцепени. Едрите му, изсечени черти замръзнаха в изкривена гримаса на ужас, вина и объркване. Надигна се сковано, осъзнавайки, че някой провлечено тътри крака в коридора. Трескаво започна да подрежда разпиляната посуда и приборите, както и беше редно, в изрядни, лъщящи редички. Тежките стъпки се приближаваха бавно, отеквайки в обърканата му глава. Изведнъж спряха.
“Ти си добро момче, ти си добро момче…” започна тихо да си повтаря Б.
Някой стоеше на вратата. Нямаше да се обърне, не, не искаше. Свел глава, Б. плачеше от страх.
“Какво си направил, бе кретентакъв!”, избоботи гласът на г-жа Илиева. “Пак си бил лошо момче, нали?”
Б. не смееше да диша. “Виж какъв хаос е в тая дупка, ти си виновен, изверг такъв. Копеле ниедно! Защо ли те извадиха от проклетата ми утроба? Да беше умрял, животно такова!”, виеше гласът, извисявайки се до хрущящ фалцет.
В стаята нахлу миризмата на лавандула и прокисната чорба. Б. не издържа и се хвърли в краката на сянката, оемаща рамката на кухненската врата. С лепнещи от кръвта ръце, огромният мъж се впи в шарената басма на роклята и зарида като дете.
“Не бях аз, мамо, аз не бях лош! Тя беше лоша, тя се смееше…”
След няколко мига на тягосна тишина, влажната подпухнала длан на г-жа Илиева благоволи да се спусне върху главата му.
“Можеш да спреш да плачеш, моето момче, мама е тук, пак всичко ще оправи”, гласът бе омекнал.
“Мама знае кога да помогне, защото Б. не е умен като другите. Да”, въздъхна тя, “не е умен, но мама ще помогне. Друг път да ме слушаш, чу ли ме, само мен да слушаш. Аз ти мисля доброто, нали така?”
Б. кимна, преглъщайки сълзите. Тя винаги беше права, той не трябваше да се съмнява в това. Тя знаеше.
“Колко пъти съм ти казвала, че никой друг няма да ти мисли доброто освен мен? Никой друг не те обича и не може да те обича. Запомни го.”
Тежката й, разплута фигура пристъпи към отпуснатото тяло на момичето.
“Никой. Чу ли ме?”, повтори тя, повдигайки с погнуса безжизненото лице към себе си.
“Такива като нея нищо не разбират; колко пъти съм ти казвала? Мръсни курви! Само могат да цапат.”
Слънчевите петна засъхваха в локвата на пода.
“Сега изхвърли тази мърша и никога повече да не съм чула за подобни работи.”
Б. кимна.
“Ще си бъдем само аз и ти, като винаги е било и винаги ще бъде”, изхриптя уморено докато се изхлузваше от стаята.
“Хората са зли, моето дете, запомни го.”
След миг стъпките заглъхнаха.
Настъпи отново тишина, в която Б. сам и изтощен чакаше. Чакаше, ала нищо друго не се случи. Той се престраши и отиде до другата стая, но всичко си беше по старому. В сумрака празният стол не помръдваше до покрития с чаршаф грамофон.Тя си беше отишла.
Сега вече можеше да диша.
Да, разбира се, тя беше права; защо изобщо му хрумна да се занимава с онова момиче. Трябваше да го е разбрал, след толкова години повторение, че никой освен Нея не можеше да го обича. Хората бяха зли и се смееха на такива като него.
И М. беше зла, но вече я нямаше.
И г-жа Илиева я нямаше. Странно, но тази мисъл му се стори учудващо прекрасна.
С подновени сили, Б. се зае да почисти мръсотията. Когато свършеше, нищо нямаше да напомня за нея...
Усмихна се когато погледна към накълцаният й труп.
“А, ето го и последният нож!”, той се пресегна.
”Добро момче, всички прибори са вече на мястото си.”
Март, 2007
Изведнъж се чу изтракване, последвано от изсъскана попържня.
Два големи космати пръста бавно повдигнаха чаената лъжичка от пода и с още по-голямо внимание я върнаха в изрядната редица от себеподобните й, строени като за наряд върху захабения алуминиев умивалник.
“Такаа”, продължи да мърмори Б., ”Дванадесет от сребърния комплект. Добро момче!”
При тия думи той се извърна рязко и изкрещя на притихналата си събеседница:
“Чу ли? А? Защо мълчиш, ма, кучко?”
Той прекоси малката кухня, блъсна масата на страна, изви отпусната глава на момичето към себе си и извика още веднъж:
“Защо мълчиш?”
Пръските слюнка се стекоха по бледата й скула. Едното й око, все още притворено безучастно се вторачи в тавана.
Б. изтръпна. Студена пот изби през осъзнаването на факта, че тя някак си не можеше да му отговори. Той стана бавно, отърквайки ръка в крачола си.
Някъде зад открехнатата врата изскърца стол, тежко провлачване, а после някой пусна стария грамофон. За миг на лицето му се изписа страх.
“Виж, вината си е твоя”, опита се да звучи по-спокойно, “не трябваше да ми се смееш. Не, не трябваше”.
Б. внимателно се върна към съдържанието на разпилените шкафове.
“Аз не съм лошо момче. И не исках да те заболи.”
Опита се да успокои разтрепераните си ръце. Някъде тук трябваше да е последният нож, имаше шест от тях в комплекта, не беше редно да е толкова разхвърляно. Ами ако тя реши да влезе? Не, не, опита се да успокои пулсиращите образи в главата си, тя не можеше, нали така? Тя умря отдавна, той още си спомняше студената й старческа плът, миризмата на лавандула, празнотата на къщата след като я заровиха дълбоко под земята, достатъчно дълбоко никога да не успее да излезе отново… И тишината.
Музиката започваше да му лази по нервите. Той излезе за момент, спря грамофона и се върна. М. още беше там; това беше хубаво, вече започваше да го слуша.
“Така е по-добре, нали? Тихо, спокойно. Нали знаеш, аз съм ти казвал, не обичам да ми крещиш. А ти викаш много. И цапаш. Ето, виж сега как всичко си измърляла.”
М. не отговори, ала сякаш му се стори, че кимна. Да, тя е умна, разбира, винаги го е разбирала. Б. се реши и взе парцал изпод умивалника.
“Ето, аз ще изчистя. Не се притеснявай, почини си.”
Кръвта беше навсякъде, най-вече под паянтовия стол, който придържаше тялото й. Огромна, ръждива локва, единственото ярко петно в застоялия въздух на таванското помещение. Щеше да е трудно да се почисти. Клекнал сред локвата, обаче, Б. знаеше как. Той надигна зачервения си поглед към нея и отново усети напиращата възмущение.
“Лежи си, лежи си, неблагодарнице! Защо трябваше да ми се подиграваш? Дадох ти всичко, а ти ми се смееше. И цапаше. Тя поне не цапаше. Много. Но тя умря. А ти си същата като нея.”
Той захвърли парцала в ъгъла и се свлече в локвата. Започна да стене, като животно в клетка, през сълзи сочейки размазания силует.
“Ти ме накара да съм лош! Ти! Всички сте еднакви, всички сте гадни кучки. И се смеете”, гласът му премина в писък. “Вътре”, удари с юмрук главата си, “аз знам какво си мислеше като мълчеше. Ти ми се подиграваше. Да, ти си мислеше, че Б. е глупак, че Б. е тъп, че той нищо не може сам да свърши, че виж другите, а аз съм лошият…”
В затихващият стон започна да се процежда нещо друго, нещо старо, добре погребано под всичките пластове забрава. Един глас, висок и дрезгав, кънтеше в кухината и нашепваше истината, единствената, неоспоримата истина, подкрепена от тежките удари на ръка върху голата му плът.
Б. изкрещя. Тялото му се разтърси от конвулсии, гъстата вече кръв започна да слепва кестенявите му къдрици, когато го чу отново.
Грамофонът. И скърцането на познатия стол. Той се вцепени. Едрите му, изсечени черти замръзнаха в изкривена гримаса на ужас, вина и объркване. Надигна се сковано, осъзнавайки, че някой провлечено тътри крака в коридора. Трескаво започна да подрежда разпиляната посуда и приборите, както и беше редно, в изрядни, лъщящи редички. Тежките стъпки се приближаваха бавно, отеквайки в обърканата му глава. Изведнъж спряха.
“Ти си добро момче, ти си добро момче…” започна тихо да си повтаря Б.
Някой стоеше на вратата. Нямаше да се обърне, не, не искаше. Свел глава, Б. плачеше от страх.
“Какво си направил, бе кретентакъв!”, избоботи гласът на г-жа Илиева. “Пак си бил лошо момче, нали?”
Б. не смееше да диша. “Виж какъв хаос е в тая дупка, ти си виновен, изверг такъв. Копеле ниедно! Защо ли те извадиха от проклетата ми утроба? Да беше умрял, животно такова!”, виеше гласът, извисявайки се до хрущящ фалцет.
В стаята нахлу миризмата на лавандула и прокисната чорба. Б. не издържа и се хвърли в краката на сянката, оемаща рамката на кухненската врата. С лепнещи от кръвта ръце, огромният мъж се впи в шарената басма на роклята и зарида като дете.
“Не бях аз, мамо, аз не бях лош! Тя беше лоша, тя се смееше…”
След няколко мига на тягосна тишина, влажната подпухнала длан на г-жа Илиева благоволи да се спусне върху главата му.
“Можеш да спреш да плачеш, моето момче, мама е тук, пак всичко ще оправи”, гласът бе омекнал.
“Мама знае кога да помогне, защото Б. не е умен като другите. Да”, въздъхна тя, “не е умен, но мама ще помогне. Друг път да ме слушаш, чу ли ме, само мен да слушаш. Аз ти мисля доброто, нали така?”
Б. кимна, преглъщайки сълзите. Тя винаги беше права, той не трябваше да се съмнява в това. Тя знаеше.
“Колко пъти съм ти казвала, че никой друг няма да ти мисли доброто освен мен? Никой друг не те обича и не може да те обича. Запомни го.”
Тежката й, разплута фигура пристъпи към отпуснатото тяло на момичето.
“Никой. Чу ли ме?”, повтори тя, повдигайки с погнуса безжизненото лице към себе си.
“Такива като нея нищо не разбират; колко пъти съм ти казвала? Мръсни курви! Само могат да цапат.”
Слънчевите петна засъхваха в локвата на пода.
“Сега изхвърли тази мърша и никога повече да не съм чула за подобни работи.”
Б. кимна.
“Ще си бъдем само аз и ти, като винаги е било и винаги ще бъде”, изхриптя уморено докато се изхлузваше от стаята.
“Хората са зли, моето дете, запомни го.”
След миг стъпките заглъхнаха.
Настъпи отново тишина, в която Б. сам и изтощен чакаше. Чакаше, ала нищо друго не се случи. Той се престраши и отиде до другата стая, но всичко си беше по старому. В сумрака празният стол не помръдваше до покрития с чаршаф грамофон.Тя си беше отишла.
Сега вече можеше да диша.
Да, разбира се, тя беше права; защо изобщо му хрумна да се занимава с онова момиче. Трябваше да го е разбрал, след толкова години повторение, че никой освен Нея не можеше да го обича. Хората бяха зли и се смееха на такива като него.
И М. беше зла, но вече я нямаше.
И г-жа Илиева я нямаше. Странно, но тази мисъл му се стори учудващо прекрасна.
С подновени сили, Б. се зае да почисти мръсотията. Когато свършеше, нищо нямаше да напомня за нея...
Усмихна се когато погледна към накълцаният й труп.
“А, ето го и последният нож!”, той се пресегна.
”Добро момче, всички прибори са вече на мястото си.”
Март, 2007
Коментари
Публикуване на коментар