In Memorium
Heat from the sun somedays slowly passes,
Until then, you have to live with yourself.
***
Всяка една история започва със смърт. Смъртта на някаква друга история. Всяка една история завършва със смърт. Смъртта на разказвача.
Може би трябва да съм тъжна, или вероятно съкрушена, но не съм; празна съм. Всичко потъна в тишина; за пръв път от няколко седмици насам бавна, мазна тишина се просмука през порите на стените, обви ме в плътната си прегръдка и потънахме. Времето изчезна. Тщенията се размиха и изтекоха в канала. Няма утре, няма днес, майната ви, аз съм тук и в тази тишина съм повече себе си отколкото във всяка една друга история, виц, разказ за предишната вечер, черна буква на бял екран, неон отразен в шибания ми прозорец в два през нощта, клаксон, стон, вик, желание, търсене.
Пълним живота си с глъч. Презадоволени от фоновия шум и неможещи без него подобно на всички малоумни наркомани, стоим на едно място и запълваме остатъка от същността си с какафонична рапсодия и илюзия за движение. А всъщност, сред цялата тая пот от потръпващи статични герои, разтварящи се под звуците на поредната лъжа за сетивата, сме едно нищо.
Празнота, обвита в сценарии.
Мисля си, историите ни преследват, още от първия лагарен огън. Ние мразим тишината. И всеки е разказвач по своему: кой сред другите, кой насаме със себе си, manchmal vielleicht gegen die Wand.
Когато умре разказвачът, обаче, кой ще разказва неговата история?
Тази смърт не беше героична, не беше придружена с фанфарите на Валхала, никой дори не я усети.
Бога ми, не трепнах, по дяволите, мислех си, че нещо ще се случи, че ще има знак, че за момент ще загубя дъх, ще я видя някъде като сянка на стената, че няма да се хиля като лайно точно тогава... А аз не усетих нищо. Да му еба майката, нищо.
Смъртта не е епична.
Тя дали е разбрала?
Тя просто е заспала.
Даже не знам всъщност какво точно е станало, защото бях на петстотин шибани километра, потънала до шия в обичайния си ден.
Страх ли я е било?
Е това не мога да си обясня; не дори по какъв начин, а как си е тръгнала. Дали пък в последният момент не е пожелала за последен път нещо, което я е правило щастлива; дали не е имала едно последно съмнение; един последен пристъп на страх; или просто тялото като финална защитна реакция не е заглушило разума до степен, до която тя просто не е била там... Не знам.
Въздъхнала е.
Е това знам; въздъхнала е, шибаняци. Не че е била нещо повече от вас – не ме разбирайте погрешно; ние всички сме в кюпа.
Останалото е илюзия.
Просто вие още разказвате; интересно е, тъй като медийното ви присъствие още не се изчерпало и никой не знае как ще продължи вашата история от тук насетне. Чудно ми е дали някой ще може да разкаже нейната история, обаче. Дали изобщо някога я е разказвала и на кого; не и на мен, поне не и в цялост.
Не знам много.
Знам, че беше силна. Отгледа няколко поколения покрай себе си; и не, това наистина си заслужава уважението. След войната е имала един чифт обувки, с картонени подметки. Живяла е в Куба, копеле; виждала съм синеоките й снимки в чернобелите албуми. Приличаше ми, си мислех тогава, на София Лорен. Знам за Куба от пастетите от гуава, които ядях като малка, и от вуду маските по стените.
Знам също така, че е била и много добър лекар; когато ме водеше със себе си в отделението да рисувам с флумастери (черен, зелен, червен, син, точка), всички я наблюдаваха със страхопочитание и респект. Аз си бях супер, все пак това беше моята баба; някак си и аз намазвах покрай цялото внимание.
Била е и военна; имала е пистолет.
Имала е и любови, за които никога няма и да разбера.
Ама разказвачът е мъртъв, копелета, а може и да е имал някои много добри истории за слушане.
Слушане... Да, слушането; нещо, което на фона на цялата шумотевица някак си се губи като свойство и приложение. Ама сега слушам и по дяволите чувам – вентилатора в кухнята, часовника на стената. Нищото. Това ли остава?
Странно е това спокойствие, джазът в цялата ситуация.
Исках да съм до теб, не знам дали можех да помогна, но ми се щеше до колкото мога да ти дам кураж.
А може би не си имала нужда; а може би на финалната права куражът губи вездесъщата си важност и да продължиш напред ти трябва много малко. Един дъх...
Издишвам дима. Устата ми се изпълва с вкуса на задушен заек във вино, любимото ми ястие като бях малка. Отгледах те от парче месо, както казваше.
Беше яко.
Дано не те разочаровам...
Почивай в мир!
Р. Й. М., 27.01.10 г.
Until then, you have to live with yourself.
***
Всяка една история започва със смърт. Смъртта на някаква друга история. Всяка една история завършва със смърт. Смъртта на разказвача.
Може би трябва да съм тъжна, или вероятно съкрушена, но не съм; празна съм. Всичко потъна в тишина; за пръв път от няколко седмици насам бавна, мазна тишина се просмука през порите на стените, обви ме в плътната си прегръдка и потънахме. Времето изчезна. Тщенията се размиха и изтекоха в канала. Няма утре, няма днес, майната ви, аз съм тук и в тази тишина съм повече себе си отколкото във всяка една друга история, виц, разказ за предишната вечер, черна буква на бял екран, неон отразен в шибания ми прозорец в два през нощта, клаксон, стон, вик, желание, търсене.
Пълним живота си с глъч. Презадоволени от фоновия шум и неможещи без него подобно на всички малоумни наркомани, стоим на едно място и запълваме остатъка от същността си с какафонична рапсодия и илюзия за движение. А всъщност, сред цялата тая пот от потръпващи статични герои, разтварящи се под звуците на поредната лъжа за сетивата, сме едно нищо.
Празнота, обвита в сценарии.
Мисля си, историите ни преследват, още от първия лагарен огън. Ние мразим тишината. И всеки е разказвач по своему: кой сред другите, кой насаме със себе си, manchmal vielleicht gegen die Wand.
Когато умре разказвачът, обаче, кой ще разказва неговата история?
Тази смърт не беше героична, не беше придружена с фанфарите на Валхала, никой дори не я усети.
Бога ми, не трепнах, по дяволите, мислех си, че нещо ще се случи, че ще има знак, че за момент ще загубя дъх, ще я видя някъде като сянка на стената, че няма да се хиля като лайно точно тогава... А аз не усетих нищо. Да му еба майката, нищо.
Смъртта не е епична.
Тя дали е разбрала?
Тя просто е заспала.
Даже не знам всъщност какво точно е станало, защото бях на петстотин шибани километра, потънала до шия в обичайния си ден.
Страх ли я е било?
Е това не мога да си обясня; не дори по какъв начин, а как си е тръгнала. Дали пък в последният момент не е пожелала за последен път нещо, което я е правило щастлива; дали не е имала едно последно съмнение; един последен пристъп на страх; или просто тялото като финална защитна реакция не е заглушило разума до степен, до която тя просто не е била там... Не знам.
Въздъхнала е.
Е това знам; въздъхнала е, шибаняци. Не че е била нещо повече от вас – не ме разбирайте погрешно; ние всички сме в кюпа.
Останалото е илюзия.
Просто вие още разказвате; интересно е, тъй като медийното ви присъствие още не се изчерпало и никой не знае как ще продължи вашата история от тук насетне. Чудно ми е дали някой ще може да разкаже нейната история, обаче. Дали изобщо някога я е разказвала и на кого; не и на мен, поне не и в цялост.
Не знам много.
Знам, че беше силна. Отгледа няколко поколения покрай себе си; и не, това наистина си заслужава уважението. След войната е имала един чифт обувки, с картонени подметки. Живяла е в Куба, копеле; виждала съм синеоките й снимки в чернобелите албуми. Приличаше ми, си мислех тогава, на София Лорен. Знам за Куба от пастетите от гуава, които ядях като малка, и от вуду маските по стените.
Знам също така, че е била и много добър лекар; когато ме водеше със себе си в отделението да рисувам с флумастери (черен, зелен, червен, син, точка), всички я наблюдаваха със страхопочитание и респект. Аз си бях супер, все пак това беше моята баба; някак си и аз намазвах покрай цялото внимание.
Била е и военна; имала е пистолет.
Имала е и любови, за които никога няма и да разбера.
Ама разказвачът е мъртъв, копелета, а може и да е имал някои много добри истории за слушане.
Слушане... Да, слушането; нещо, което на фона на цялата шумотевица някак си се губи като свойство и приложение. Ама сега слушам и по дяволите чувам – вентилатора в кухнята, часовника на стената. Нищото. Това ли остава?
Странно е това спокойствие, джазът в цялата ситуация.
Исках да съм до теб, не знам дали можех да помогна, но ми се щеше до колкото мога да ти дам кураж.
А може би не си имала нужда; а може би на финалната права куражът губи вездесъщата си важност и да продължиш напред ти трябва много малко. Един дъх...
Издишвам дима. Устата ми се изпълва с вкуса на задушен заек във вино, любимото ми ястие като бях малка. Отгледах те от парче месо, както казваше.
Беше яко.
Дано не те разочаровам...
Почивай в мир!
Р. Й. М., 27.01.10 г.
Коментари
Публикуване на коментар