Едно, двее, трииии и... 2013

Всяка следваща нова година минава много по-бързо от предходната. Не знам дали е само личен феномен, но сякаш количеството моменти, които си заслужават, започва да намалява подобно на откъснати крайници на клоун, правещи неприлични жестове от разстояние. Всичко взема да се слива в общата маса от случки, които... 

Ииии, пак си загубих мисълта.

Не знам дали е от възрастта.

Та, "моментите" минават, без да ме докоснат. Красота, но отдалече. Всичко е красота. И тъга. Никога не съм била трезвена на нова година, но сега съм. Една особена трезвеност, отвъд алкохолния градус и прочее шит. Цялото ми съзнание крещи. Марино моме, нямам идея дали това е носталгия, "синдромът на Златният Век" или анахронна дисплазия – заеби, куме, с очите на Тези–които–вече–са–били–там Там е много по-красиво от Тук. Или когато и да е било.

Да бъде.

Свобода.

Вечна свобода.

Нещо от мен липсва. Искам да рестартирам.

Tabula rasa.

Да изчезна.

Но това ли съм аз?

Трябва да мога да пиша каквото ми хрумва дори когато пикая; иначе искрата се губи. Дори тази мисъл е недовършена; а към този миг атеншън спан-а ми е сведен до минимум. Мисъл. Дупка. Мисъл. Дупка...

Морзов код, който се размива в потока на настоящето, бъдещето, миналото...

Миналото. Какво е било... не можеш да го повториш, не можеш да се върнеш. Времето тече перпендикулярно, скоростта се увеличава, смисълът намалява, всички сме гладни за емоции, за живот, за течности и секрети.

Всички серем. Малко от нас, обаче, отдават чест на остатъка от материята. Труповете плуват във вонеща вода. Кухненската мивка е по-мръсна от кенефа; началото е все още и все пак по-безинтересно от края.

Емоциите се изхабяват, но все пак "я - солдат", нали така, копеле?

С всяка следваща нова година моментите се забързват и отесняват за спомени. Только я или он... Бях в кенефа (О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...), когато онази мисъл се появи. Сега я няма. И никога няма да я има отново.

I am a soldier…. I am a soldier….

Има моменти на откровения. Йоан го е нацелил като схема. Пръстите ме болят да изпишат или изкрещят каквото трябва. Аз съм боклук, но дори сред и след боклука можеш да видиш красотата. Нали така, шестнадесетгодишни Черни Магьоснико? Усещам бисексуалния ти пенис в онова безвремие, когато обсъждахме Егоист и Селистинското Пророчество, а аз просто дишах дългия следобеден чай за душата. Тогава бяхме вечни.

И ето, моментът се появи, мярна, изфирася в алкохолни изпарения... Отново. 
Винаги имаш втори шанс.

Не успяхме да умрем млади, но поне можем да се опитаме да бъдем вечни. От тук насетне.

Това ми беше мисълта, идеята. I can run, but I can’t hide.

Ние можем да бъдем вечни.

Но дали ще усеем?

п.с. Има доста рационални причини да не пускаш пост в 3 ч. на пияна глава. Сбърканият правопис е една от тях... Ч.Н.Г.